За ТЕБ

Е, приятелю, как си? Щастлив ли си? Усмихваш се, знам. Ако знаеше колко живот ми дава тази усмивка...

Време е. Как за какво... ето, аз съм пред теб. След всичките тези черни дни и бели нощи. Слушай, само слушай! Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Знам, че не вярваш, но ще ме изслушаш до края. Тогава ще си отида. Често е така в живота – правиш нещо срещу себе си. И то или е за последно, или го повтаряш още много пъти... 
Вярваш ли в мълчаливата любов? Аз не вярвах, но се случи нещо. Прав си, става малко банално. Не желаеш да слушаш, но аз ще ти го кажа. Просто и ясно: “Обичам те!”
Това е. Не, не започвай да се оправдаваш. Не ми казвай, че е грешка. Любовта е лудост. И аз съм луда... Не си представяш, колко ми е трудно. Но само силните не съжаляват. И аз ще съм силна. Ти знаеш, че от теб нищо не мога да крия. Аз лъжа само себе си. И винаги съм успявала. Но ти ми показа от какво имам нужда – от теб.
Мечтая за теб. Сърцето ми се разкъсва. Знам, че не ме обичаш и това ме убива. Но още повече ме е страх, че мълчаливата ми любов ще умре. Тогава огънят ми ще угасне. Ще умрат и сълзите, и думите, и душата ми.
Край. Това е. Объркан ли си? Чудиш се какво да кажеш? Моля те, не страдай! Бъди мой приятел, както до сега. Прося твоето уважение – не за това, че всичко ти казах, а защото ще намеря сили да продължа смеха и лицемерието. Аз няма да пратя това писмо до теб. Но ако някой види себе си в моите думи, дано е вечер, защото приятелската любов е като вечерта – дълбока, тиха и безпощадна...

- Не съм виновна! Не съм...
Виковете на Саманта полека заглъхнаха зад дебелите каменни стени. Тя никога не си бе представяла, че могат да я въвлекат в тази лудост. И то само защото беше се забавила да върне чувалчето брашно на мисис Калм... А тя си отмъсти като я нарече вещица! Сам се бореше с вътрешния ужас, който я обхващаше. Опитваше се да запази поне частица надежда за спасение, но знаеше, че това е невъзможно. Поне Тейлър да беше тук, за морална подкрепа. Но и той беше далеч – чак в другия край на страната. А толкова й се искаше да го види още веднъж... за последно. 
***********************************************
Отец Крамбър се движеше замислено между редиците пейки в църквата. Обмисляше дали обвинението на мисис Калм срещу Саманта наистина не е лично отмъщение... Та той познаваше Сам откакто се бе родила! Лично той я беше кръстил, а сега... Сега трябваше да я осъди на смърт. Защото знаеше, че ако я предаде на Инквизитора, то за нея няма вече спасение. Отец Крамбър вече цяла нощ обмисляше как да постъпи и се молеше Бог да му даде сили да вземе вярното решение. От една страна той не можеше да приеме, че тя е вещица, но от друга страна дори той видя трите бенки, образуващи триъгълник, от вътрешната страна на бедрото й. Това беше ЗНАКЪТ!!! Знакът, който Сатаната оставя върху любовниците си, за да ги познае в деня на Страшния Съд. И ако Саманта бе вещица, то отецът трябваше да й помогне да спаси поне душата си. Трябваше да я накара да се отрече от дявола и да бъде пречистена от божествения огън. Тогава един ден, когато и той умре и отиде в рая, тя ще му е благодарна, че я е спасил от вечните мъки на ада. Да... Решението бавно изплува в съзнанието на свещеника. Нямаше друг начин – тя трябва да признае греха си и да се отрече от него. На всяка цена!
************************************
Саманта броеше минутите в студената си килия, когато при нея влезе отец Крамбър.
- Добър вечер, дете мое! – усмихна се благо свещеникът – Как се чувстваш? Страх ли те е?
- Отче, помогнете ми! Не съм виновна! – проплака Сам – Вие ме кръстихте, не помните ли, че имам тези бенки по рождение? На никого нищо лошо не съм сторила, отче! Мисис Калм ме набеди! Не разбирате ли? Това е лична вендета!
- Дете мое, не упорствай! Признай греха си и Бог ще ти прости! Не се страхувай от смъртта! Огънят на земята ще те предпази от огньовете в ада! – Свещеникът говореше високо и напевно. – Не се инати, дете! За твое добро е! Един ден ще ми благодариш!
- Не! Не!!! – Сам не можеше да повярва на ушите си – Не можете да искате това от мен, отче! Та аз съм само на 17... Не искам да умирам! Искам да имам семейство, деца... Спомнете си, отче, обещахте ми вие да ме венчаете с Тейлър, когато той се върне от фронта. 
- Замълчи! Замълчи, вещице! – Свещеникът изведнъж се бе преобразил – Ти, с твоите сладки приказки се опитваш и мен да омаеш както си сторила с горкото момче! Той заслужава добра християнка за съпруга, не теб!
След тези думи свещеникът се завъртя на пета и тръгна към вратата на килията. Преди да заключи каза:
- Процесът е насрочен за утре сутринта. Вече съм уведомил Инквизитора. – И тръшна тежката врата.
Останала сама, Сам дълго не помръдна. Взираше се през малкото решетъчно прозорче от където се виждаше парцаливо парче небе, сиво и тъжно. Зората се опитваше да си пробие път през облаците, но само един лъч игрива светлина успя да се пребори с лепкавата задушаваща хватка на смъщеното време. Точно този самотен лъч падна в самотната килия на самотната Саманта и се заигра в косите й. Тя го видя и една сълза тежко се отрони от тъмните й очи. За последен път виждаше изгрева. Вече знаеше, че няма спасение за нея. Виновна или не – съдът нямаше да вземе под внимание клетвите й, че е невинна. И нямаше да види повече Тейлър... Той ще се ожени за някоя друга... По-достойна, както бе казал свещеника. Тя зарови лицето си в шепи и се разрида горко... За погубената си младост, за неосъществените си мечти, за несбъднатите си желания... Защото когато се изправеше в съда тя щеше да е непреклонна и студена. За това плачеше сега.
*********************************
След няколко часа, които се сториха на Сам няколко кратки мига, вратата на килията й се отключи и вътре влязоха отец Крамбър, съдията на Инквизицията – отец Мартин, и двама пазачи.
- Дете, отричаш ли се от Сатаната? Приемаш ли доброволно да преминеш през пречистващия огън? – Все така напевно и високо попита отец Крамбър.
- Никога не съм била слугиня на Сатаната, отче! – заяви твърдо Сам. Моментът на истината бе дошъл и тя щеше да бъде твърда до край. – Никога не съм служила на другиго освен на Бог! Съвестта ми е чиста. Правете каквото искате.
Четиримата мъже се спогледаха – не бяха очаквали такова изказване. Мислеха, че момичето ще моли за живота си и ще признае каквото искат. Но не стана точно така. 
- Добре тогава. – Отец Мартин мина напред в групичката и измери момичето с поглед. – Заведете я в залата за самопризнания.
Сам прехапа устни – залата за самопризнания! Знаеше какво означава това – ще я измъчват, докато полудее от болка и признае всичко. Или докато им писне и направо я качат на кладата... 
Поведоха я по тъмни коридори и вити стълби – все надолу и надолу... Мракът се сгъстяваше с всяко стъпало, докато накрая не попаднаха в непрогледна тъмнина и тогава спряха. Чу се тежко скърцане и след миг се озоваха в полутъмна стаичка. Сам се заоглежда тревожно – само беше чувала легенди за това място... но нито една от тях не бе толкова страховита, колкото всъщност беше самото място. По стените имаше килими от метални котешки нокти, от тавана се спускаха дълги вериги с белезници, по средата на стаята имаше дълга маса и хиляди непонятни уреди за измъчване... Момичето потрепери въпреки волята си, когато тежката врата се затвори глухо.
*********************************
Два дни по-късно Саманта бе изправена на клада без да е признала или да е доказано и едно от обвиненията. Тя издържа на физическата болка и дори бе щастлива, че най-после ще я убият – след толкова понесена болка смъртта изглеждаше като жадувано избавление.
Отец Крамбър четеше молитва пред смълчаната тълпа. Сам забеляза, че мисис Калм я няма и се чудеше защо, когато свещеникът каза, че е починала предната сутрин – била ухапана от змия. Тълпата реши, че Саманта е пратила адското влечуго, за да си отмъсти, и сред освирквания и заплювания отец Крамбър запали кладата. 
Саманта се чувстваше много странно – някак си упоена. Не можеше да повярва, че това се случна наистина. Виждаше тълпата, усешаше миризмата на дим, но не чуваше нищо – все едно някой беше спрял звука и виждаше само размазани картини. И тогава го видя. Тейлър. Той беше там и си пробиваше път през тълпата. Успя да се добере до горящия ад и загърнат с войнишката си дреха се хвърли в пламъците. Прегърна Саманта и след миг и двамата изгубиха съзнание...

Краят на едно лято (последен дъх)

 Направил го е. Боже мой, направил го е! Не мога да повярвам... Не е вярно, не може да е вярно... Не е възможно. Не... НЕ!!! Това не е истина... Просто се шегувате, нали? Не е смешно! Нали се шегувате? Къде е? Искам да го видя! Пуснете ме да мина! Махнете се от пътя ми, по дяволите!!! Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Не! Не е вярно... Не е...
Денят беше топъл и задушен. Нещо не чак толкова необичайно за средата на юли. Събудих се от непоносимата жега. Климатика духаше с пълна сила на минимална температура, но въпреки това в стаята беше подтискащо и влажно. Успях да стигна до банята и да взема студен душ – първият за деня. Тъкмо пиех кафето си с лед, когато ми се обади той. Звучеше щастлив и безгрижен както винаги... Както всяко 17-годишно момче в лятна ваканция. Уговорихме си среща и междувременно говорихме около час по телефона. Да, такъв си е той - нищо, че ще ми повтори всичко след петнадесет минути като се видим, държи да го чуя първо по телефона. Казах му последно “чао” и затворих. Показах се на прозореца и веднага съжалих – маранята се изсипа отгоре ми като гореща боза. Всъщност всичкото ми желание за излизане се изпари с констатацията, че въздухът отвън не става за дишане. Но... Бях обещала, няма как. Облякох най-ефирните и оскъдни дрешки, които намерих и излязох. 
Той не живееше далеч от мен и пристигнах бързо. Но имаше нещо странно. Някакви хора се бяха събрали пред входа на неговия блок. Клатеха глави и цъкаха неодобрително “колко разпусната” била “днешната младеж”. Никак не ги обичам тия хора – нямат ли си друга работа освен да обсъждат другите? 
Тогава видях Иво – неговият най-добър приятел. Седеше на тротоара, обгърнал главата си с ръце. Приближих се до него и в този момент той ме погледна – плачеше. В една стотна от секундата ми причерня и след това всичко в мен се вледени въпреки непоносимата горещина... Разбрах го още преди да е казал каквото и да било. 
- Опитах се да го спра. Заклевам се! Направих всичко по силите си да го спра... Защо го пуснах?! Как може да съм такъв идиот? – почти не чувах какво казва, защото хълцаше от плач.
- Какво?!? Но... Защо? Какво стана, по дяволите? Къде е? Кажи ми! Кажи ми веднага! Къде е той?
Иво не ми отговори. Нямаше и нужда – вече не го чувах. Изправих се и започнах да разбутвам тълпата. И го видях. Лежеше в локва кръв. Горещият цимент се усещаше дори през обувките. Той лежеше там, а всички просто стояха и гледаха. 
- Извикайте линейка! Веднага!
Ръцете ми трепереха така силно, че не можех да държа телефона си, какво остава да набера номера.
 - Няма смисъл, момиче... – каза някакъв дядка от тълпата – Той е умрял на място. Скочил е от покрива... Никой не може да оживее от падане от осмия етаж. Няма смисъл...
 - Няма смисъл...?! Няма смисъл? – протегнах ръка и го докоснах – беше толкова топъл, толкова жив... Погалих го по бузата и по шията... и тогава го усетих. Имаше пулс. Имаше пулс! – Извикайте линейка! Жив е! Има пулс! Усещам го! Някой да повика линейка! – Дръж се! Знам, че можеш... Ще се справиш, вярвам в теб... Моля те, не умирай... 
 
 Целунах за последно мраморната снимка и си тръгнах. Линейката така и не дойде навреме. Пристигна след два часа. Минути, след като той издъхна в ръцете ми. Беше жив повече от два часа – нещо, което лекарите казаха, че не са виждали. Не и след такъв жесток удар в земята. Годината беше 2003-та, датата 23 юли, часът 13:15. На следващият ден го погребахме. Така свърши всичко. Така за мен свърши лятото... годината... живота... Казват да намеря нов смисъл. Да започна на чисто. И искам да послушам мъдрите съвети на приятелите ми. Но не се получава. Против волята ми е. Всеки път, когато погледна момче си спомням за него. Спомням си за всички прекрасни мигове, които сме преживели. Спомням си за 23 юли 2003 година. И не мога да спра да се питам – ако не бях отделила толкова много време да се обличам и гримирам, нямаше ли той да е жив днес? Ако бях там по-рано нямаше ли да успея да му попреча да скочи? Така и не разбрахме защо го е направил. Иво влезе в психиатрия, защото получи нервно разстройство. Той също не може да си прости, че го е пуснал. Ако трябва да съм честна пред себе си трябва да призная, че аз също не мога да му простя. 
 Всички малко или много сме виновни. Може би. А може би не. Това няма да разберем. Но до края на живота ми ще ме преследва последният му поглед... На съвършен покой. Изглеждаше почти щастлив. Щастлив, че най-накрая всичките проблеми са минало. И всичко е различно. Всичко се промени за хилядна от секундата, разтегната в безкраен миг. Всичко се промени – за него, за мен, за всички... Всичко се промени с неговия последен дъх. Оттогава слънцето не свети така ярко. Звездите не са така очарователни. Дните не са нови предизвикателства, които да покорявам с удоволствие... 
 Дни и нощи, месеци, години... Сливат се в безкрайна смесица от срещи и раздели, търсене на смисъл, желания, надежди, копнежи, молби, чувства, грехове и добродетели... И всичко се променя с последния дъх – молба и обещание, среща и раздяла, клетва и признание, грях и опрощение, край и ново начало...