Краят на едно лято (последен дъх)

 Направил го е. Боже мой, направил го е! Не мога да повярвам... Не е вярно, не може да е вярно... Не е възможно. Не... НЕ!!! Това не е истина... Просто се шегувате, нали? Не е смешно! Нали се шегувате? Къде е? Искам да го видя! Пуснете ме да мина! Махнете се от пътя ми, по дяволите!!! Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Не! Не е вярно... Не е...
Денят беше топъл и задушен. Нещо не чак толкова необичайно за средата на юли. Събудих се от непоносимата жега. Климатика духаше с пълна сила на минимална температура, но въпреки това в стаята беше подтискащо и влажно. Успях да стигна до банята и да взема студен душ – първият за деня. Тъкмо пиех кафето си с лед, когато ми се обади той. Звучеше щастлив и безгрижен както винаги... Както всяко 17-годишно момче в лятна ваканция. Уговорихме си среща и междувременно говорихме около час по телефона. Да, такъв си е той - нищо, че ще ми повтори всичко след петнадесет минути като се видим, държи да го чуя първо по телефона. Казах му последно “чао” и затворих. Показах се на прозореца и веднага съжалих – маранята се изсипа отгоре ми като гореща боза. Всъщност всичкото ми желание за излизане се изпари с констатацията, че въздухът отвън не става за дишане. Но... Бях обещала, няма как. Облякох най-ефирните и оскъдни дрешки, които намерих и излязох. 
Той не живееше далеч от мен и пристигнах бързо. Но имаше нещо странно. Някакви хора се бяха събрали пред входа на неговия блок. Клатеха глави и цъкаха неодобрително “колко разпусната” била “днешната младеж”. Никак не ги обичам тия хора – нямат ли си друга работа освен да обсъждат другите? 
Тогава видях Иво – неговият най-добър приятел. Седеше на тротоара, обгърнал главата си с ръце. Приближих се до него и в този момент той ме погледна – плачеше. В една стотна от секундата ми причерня и след това всичко в мен се вледени въпреки непоносимата горещина... Разбрах го още преди да е казал каквото и да било. 
- Опитах се да го спра. Заклевам се! Направих всичко по силите си да го спра... Защо го пуснах?! Как може да съм такъв идиот? – почти не чувах какво казва, защото хълцаше от плач.
- Какво?!? Но... Защо? Какво стана, по дяволите? Къде е? Кажи ми! Кажи ми веднага! Къде е той?
Иво не ми отговори. Нямаше и нужда – вече не го чувах. Изправих се и започнах да разбутвам тълпата. И го видях. Лежеше в локва кръв. Горещият цимент се усещаше дори през обувките. Той лежеше там, а всички просто стояха и гледаха. 
- Извикайте линейка! Веднага!
Ръцете ми трепереха така силно, че не можех да държа телефона си, какво остава да набера номера.
 - Няма смисъл, момиче... – каза някакъв дядка от тълпата – Той е умрял на място. Скочил е от покрива... Никой не може да оживее от падане от осмия етаж. Няма смисъл...
 - Няма смисъл...?! Няма смисъл? – протегнах ръка и го докоснах – беше толкова топъл, толкова жив... Погалих го по бузата и по шията... и тогава го усетих. Имаше пулс. Имаше пулс! – Извикайте линейка! Жив е! Има пулс! Усещам го! Някой да повика линейка! – Дръж се! Знам, че можеш... Ще се справиш, вярвам в теб... Моля те, не умирай... 
 
 Целунах за последно мраморната снимка и си тръгнах. Линейката така и не дойде навреме. Пристигна след два часа. Минути, след като той издъхна в ръцете ми. Беше жив повече от два часа – нещо, което лекарите казаха, че не са виждали. Не и след такъв жесток удар в земята. Годината беше 2003-та, датата 23 юли, часът 13:15. На следващият ден го погребахме. Така свърши всичко. Така за мен свърши лятото... годината... живота... Казват да намеря нов смисъл. Да започна на чисто. И искам да послушам мъдрите съвети на приятелите ми. Но не се получава. Против волята ми е. Всеки път, когато погледна момче си спомням за него. Спомням си за всички прекрасни мигове, които сме преживели. Спомням си за 23 юли 2003 година. И не мога да спра да се питам – ако не бях отделила толкова много време да се обличам и гримирам, нямаше ли той да е жив днес? Ако бях там по-рано нямаше ли да успея да му попреча да скочи? Така и не разбрахме защо го е направил. Иво влезе в психиатрия, защото получи нервно разстройство. Той също не може да си прости, че го е пуснал. Ако трябва да съм честна пред себе си трябва да призная, че аз също не мога да му простя. 
 Всички малко или много сме виновни. Може би. А може би не. Това няма да разберем. Но до края на живота ми ще ме преследва последният му поглед... На съвършен покой. Изглеждаше почти щастлив. Щастлив, че най-накрая всичките проблеми са минало. И всичко е различно. Всичко се промени за хилядна от секундата, разтегната в безкраен миг. Всичко се промени – за него, за мен, за всички... Всичко се промени с неговия последен дъх. Оттогава слънцето не свети така ярко. Звездите не са така очарователни. Дните не са нови предизвикателства, които да покорявам с удоволствие... 
 Дни и нощи, месеци, години... Сливат се в безкрайна смесица от срещи и раздели, търсене на смисъл, желания, надежди, копнежи, молби, чувства, грехове и добродетели... И всичко се променя с последния дъх – молба и обещание, среща и раздяла, клетва и признание, грях и опрощение, край и ново начало...