България отвръща на удара

2011г.
Най – после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.
Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло
около десет милиарда тона.
Когато научава новината, министър- председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по- зле и вдига слушалката на специалния телефон.
„Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърждение, нарежда приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.
Така де, толкова злато не се намира всеки ден.
Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.
Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.
Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

2012 г.
България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики.... Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.
Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.
„Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

2013г.
Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.
България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което... Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.
Сменен е и химна – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.
Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.
Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

2014 г.
Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.
Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например, по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.
България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите да спира увеличаващите се вълни от имигранти.
Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди са съборени и построени отново.
Потомците на Балдуин Фландърски ( и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

2015 г.
Вестник „Капитал” купува "Файненшъл таймс", добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по – възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо-взето се оправят.
Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.
Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката на до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”
В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

2016 г.
„ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да представя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.
След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.
Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.
На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

2017 г.
Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не...., ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.
Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден Плевен, или само коренът му е български.
Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.
България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антарктида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

11.09.2018 г.
Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи Мола в София....
А още не сме изхарчили и половината от златото...

Жената-Internet: Трябва да платиш, за да получиш достъп до нея.
Жената-сървър: Винаги е заета, когато ти трябва.
Жената-Windows: Знаеш, че има много недостатъци, но не можеш да живееш без нея
Жената-PowerPoint: Идеална е за представяне пред хората на празненства.
Жената-Excel: Казват, че можела много неща, но ти я използваш само за основните четири действия.
Жената-Word: Отново и отново те изненадва и няма човек на света, който наистина да я разбира.
Жената-DOS: Всички вече са я имали, но сега никой не я иска.
Жената-Back-up: Мислиш, че има всичко, но като опре до същественото, ти прави впечатление, че нещо й липсва.
Жената-Scan Disc: Знаем,че върши добро и само иска да помогне, но по същество никой не знае, какво умее реално, и ако сме честни, ЛАЗИ НИ ПО НЕРВИТЕ!
Жената-Screen Saver: Всъщност за нищо не върши работа, но ти харесва да я гледаш.
Жената-Hard Disc: Спомня си всичко, по всяко време на деня и нощта.
Жената-Email: От десетте неща, които ти разказва, 9 са абсолютни глупости.
Жената-вирус: Когато най-малко го очакваш, тя се инсталира в жилището ти и го завладява. Ако се опиташ да я деинсталираш, ще ти липсват много неща; ако не го направиш, ще загубиш всичко.

Какво е маркетинг?

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и му казвате: „Аз съм фантастична в леглото." Това е директен маркетинг.

Вие сте на парти с приятели и виждате красив млад мъж. Един от вашите приятели отива при него, сочейки към вас, и казва: „Тя е фантастична в леглото." Това е реклама.

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и искате телефонния му номер. На следващия ден му звъните и казвате: „Здравей. Аз съм фантастична в леглото." Това е телемаркетинг.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Поизправяте се, оправяте тоалета си и пристъпвате бавно към него. Сипвате му чаша питие, подавате му я и с репликата „Може ли?" изглаждате гънките по неговата вратовръзка, докосвайки леко с тяло ръката му. След което небрежно подхвърляте: „Между другото, аз съм фантастична в леглото." Това е PR.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Той се приближава към вас и казва: „Чух, че сте фантастична в леглото." Това е разпознаване на марката.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Убеждавате го да се прибере вкъщи с вашата приятелка. Това е представител по продажбите.

Вашата приятелка не може да го задоволи, така че се обажда на вас. Това е техническа поддръжка.

Вие сте на път към организирано парти, когато осъзнавате, че в къщите, покрай които минавате, би трябвало да има красиви млади мъже. И така, покатервате се на покрива на една от тях, установявате се в центъра му и изкрещявате с пълно гърло: „Аз съм фантастична в леглото!" Това е спам.

За евреите, световната конспирация и всичко останало

Днес присъствах на едно награждаване. То беше по повод проведения за поредна година конкурс за есе на тема "Спасяватено на българските евреи". Или нещо от този род. След хилядите глупости, които се изговориха преди да се стигне до същината на събирането (което беше точно 2 минути по часовник) аз имах доста въпроси. Но ако бях започнала да ги задавам мисля, че щяхме да замръкнем в аулата. 

Професор Бар- Зоар явно много се вдъхновява да говори за 6-те милиона евреи, избити по време на войната. Още повече се вдъхновява да говори за 50-те хиляди спасени в България. До тук добре, проблема обаче е, че всъщност тези цифри са измислени. Професорът, който е виден историк, не може да не е запознат с факта, че в началото на войната по официална статистика в Европа има по-малко от 3 милиона евреи. Дори с естествения прираст, ако бяха унищожени 6 милиона, то това означава днес да няма нито един жив. След края на войната уж има 200 хиляди и нещо оцелели. Обаче молба за обезщетение подават над 500 хиляди. Ок, нека са си живи и здрави хората. Но аз искам да попитам кога Турция ще започне да изплаща на България обезщетение за 5 вековен геноцид? Евреите си имат Холокоста (което е също доста нереално, но за това по-късно), а ние имаме 500 години системно унищожаване на нацията ни и не получаваме дори извинение?!? Политиката на страната ни защитава доскорошните ни поробители? Избираме си за управляваща партия турската??? Това може би е повторно иго, но почти доброволно? 

Изобщо до кога ще можем всички ние да търпим ставащото около нас така безучастно? Наистина ли са ни промили мозъците с дългото робство и не сме способни вече да мислим сами? Малцинствата скоро ще станат повече като численост от "мнозинството" българи. Кой ще спре "изборния туризъм" в България? 

И щом България е направила такъв жест на еврейската нация те по какъв начин се отблагодаряват? Като изтъкват, че все пак страната ни била изпратила 12 хиляди в т.нар. "лагери на смъртта"? Ами все пак ние не сме длъжни да ги защитаваме, а те дори са нагли и са недоволни!!! Щели да издигнат голям паметник в центъра на София в знак на почит към жеста на България към тях, а до него по-малък, черен паметник, който да напомня за "предадените" 12 хиляди. Е това не е ли адски нагло? Искам да знам Израел колко точно души е спасил? И от какво? И в какви условия? 

Всеки мислещ с главата си човек вижда колко лъжи сипе еврейската нация. Когато Ернст Цундел публикува книгата си "6 милиона лъжи" израелското правителство прави всичко по силите си тя да не види бял свят. Включително да заплашва автора със смърт. За щастие все пак книгата излиза на бял свят, дори в момента се разпространява в мрежата. Колкото и да иска Израел вече не може да я спре. Един ден ще дойде нов Хитлер, който, обаче ще е такъв какъвто го описват евреите. Защото Хитлер всъщност никога не е искал да ги избива, а само да ги екстрадира. Помислете - няма ли българското общество да е много по-здраво и пълноценно без някои "малцинства", които са рак за обществения организъм? Пак повтарям - тук не става дума за унищожаването им, а за тяхната екстрадация. Да се нарича Хитлер убиец е все едно да наречем убиец и Христо Ботев, и Васил Левски... Защото и те са убивали и то със същата цел - една нация да освободи пределите на съществуването на друга нация. Тъй като евреите не са в собствената си страна в Германия или Полша, значи тези страни имат пълното право да не желаят присъствието им. Вие сте в дома си. Идват ви гости. В началото няма проблем, но след известно време искате да си ходят, защото нямате желанието и финансовата възможност да продължавате да ги изхранвате. Молите ги да си отидат, но те не го правят. И какво правите вие? Изхвърляте ги... Точно както е направил Хитлер с евреите и както трябва да направи България с турците. 

Та колко е обичала България евреите си и колко тяхната защита е била политически изгодна е друг въпрос. Но къде е благодарността и уважението за жеста, питам аз? 

За ТЕБ

Е, приятелю, как си? Щастлив ли си? Усмихваш се, знам. Ако знаеше колко живот ми дава тази усмивка...

Време е. Как за какво... ето, аз съм пред теб. След всичките тези черни дни и бели нощи. Слушай, само слушай! Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Знам, че не вярваш, но ще ме изслушаш до края. Тогава ще си отида. Често е така в живота – правиш нещо срещу себе си. И то или е за последно, или го повтаряш още много пъти... 
Вярваш ли в мълчаливата любов? Аз не вярвах, но се случи нещо. Прав си, става малко банално. Не желаеш да слушаш, но аз ще ти го кажа. Просто и ясно: “Обичам те!”
Това е. Не, не започвай да се оправдаваш. Не ми казвай, че е грешка. Любовта е лудост. И аз съм луда... Не си представяш, колко ми е трудно. Но само силните не съжаляват. И аз ще съм силна. Ти знаеш, че от теб нищо не мога да крия. Аз лъжа само себе си. И винаги съм успявала. Но ти ми показа от какво имам нужда – от теб.
Мечтая за теб. Сърцето ми се разкъсва. Знам, че не ме обичаш и това ме убива. Но още повече ме е страх, че мълчаливата ми любов ще умре. Тогава огънят ми ще угасне. Ще умрат и сълзите, и думите, и душата ми.
Край. Това е. Объркан ли си? Чудиш се какво да кажеш? Моля те, не страдай! Бъди мой приятел, както до сега. Прося твоето уважение – не за това, че всичко ти казах, а защото ще намеря сили да продължа смеха и лицемерието. Аз няма да пратя това писмо до теб. Но ако някой види себе си в моите думи, дано е вечер, защото приятелската любов е като вечерта – дълбока, тиха и безпощадна...

- Не съм виновна! Не съм...
Виковете на Саманта полека заглъхнаха зад дебелите каменни стени. Тя никога не си бе представяла, че могат да я въвлекат в тази лудост. И то само защото беше се забавила да върне чувалчето брашно на мисис Калм... А тя си отмъсти като я нарече вещица! Сам се бореше с вътрешния ужас, който я обхващаше. Опитваше се да запази поне частица надежда за спасение, но знаеше, че това е невъзможно. Поне Тейлър да беше тук, за морална подкрепа. Но и той беше далеч – чак в другия край на страната. А толкова й се искаше да го види още веднъж... за последно. 
***********************************************
Отец Крамбър се движеше замислено между редиците пейки в църквата. Обмисляше дали обвинението на мисис Калм срещу Саманта наистина не е лично отмъщение... Та той познаваше Сам откакто се бе родила! Лично той я беше кръстил, а сега... Сега трябваше да я осъди на смърт. Защото знаеше, че ако я предаде на Инквизитора, то за нея няма вече спасение. Отец Крамбър вече цяла нощ обмисляше как да постъпи и се молеше Бог да му даде сили да вземе вярното решение. От една страна той не можеше да приеме, че тя е вещица, но от друга страна дори той видя трите бенки, образуващи триъгълник, от вътрешната страна на бедрото й. Това беше ЗНАКЪТ!!! Знакът, който Сатаната оставя върху любовниците си, за да ги познае в деня на Страшния Съд. И ако Саманта бе вещица, то отецът трябваше да й помогне да спаси поне душата си. Трябваше да я накара да се отрече от дявола и да бъде пречистена от божествения огън. Тогава един ден, когато и той умре и отиде в рая, тя ще му е благодарна, че я е спасил от вечните мъки на ада. Да... Решението бавно изплува в съзнанието на свещеника. Нямаше друг начин – тя трябва да признае греха си и да се отрече от него. На всяка цена!
************************************
Саманта броеше минутите в студената си килия, когато при нея влезе отец Крамбър.
- Добър вечер, дете мое! – усмихна се благо свещеникът – Как се чувстваш? Страх ли те е?
- Отче, помогнете ми! Не съм виновна! – проплака Сам – Вие ме кръстихте, не помните ли, че имам тези бенки по рождение? На никого нищо лошо не съм сторила, отче! Мисис Калм ме набеди! Не разбирате ли? Това е лична вендета!
- Дете мое, не упорствай! Признай греха си и Бог ще ти прости! Не се страхувай от смъртта! Огънят на земята ще те предпази от огньовете в ада! – Свещеникът говореше високо и напевно. – Не се инати, дете! За твое добро е! Един ден ще ми благодариш!
- Не! Не!!! – Сам не можеше да повярва на ушите си – Не можете да искате това от мен, отче! Та аз съм само на 17... Не искам да умирам! Искам да имам семейство, деца... Спомнете си, отче, обещахте ми вие да ме венчаете с Тейлър, когато той се върне от фронта. 
- Замълчи! Замълчи, вещице! – Свещеникът изведнъж се бе преобразил – Ти, с твоите сладки приказки се опитваш и мен да омаеш както си сторила с горкото момче! Той заслужава добра християнка за съпруга, не теб!
След тези думи свещеникът се завъртя на пета и тръгна към вратата на килията. Преди да заключи каза:
- Процесът е насрочен за утре сутринта. Вече съм уведомил Инквизитора. – И тръшна тежката врата.
Останала сама, Сам дълго не помръдна. Взираше се през малкото решетъчно прозорче от където се виждаше парцаливо парче небе, сиво и тъжно. Зората се опитваше да си пробие път през облаците, но само един лъч игрива светлина успя да се пребори с лепкавата задушаваща хватка на смъщеното време. Точно този самотен лъч падна в самотната килия на самотната Саманта и се заигра в косите й. Тя го видя и една сълза тежко се отрони от тъмните й очи. За последен път виждаше изгрева. Вече знаеше, че няма спасение за нея. Виновна или не – съдът нямаше да вземе под внимание клетвите й, че е невинна. И нямаше да види повече Тейлър... Той ще се ожени за някоя друга... По-достойна, както бе казал свещеника. Тя зарови лицето си в шепи и се разрида горко... За погубената си младост, за неосъществените си мечти, за несбъднатите си желания... Защото когато се изправеше в съда тя щеше да е непреклонна и студена. За това плачеше сега.
*********************************
След няколко часа, които се сториха на Сам няколко кратки мига, вратата на килията й се отключи и вътре влязоха отец Крамбър, съдията на Инквизицията – отец Мартин, и двама пазачи.
- Дете, отричаш ли се от Сатаната? Приемаш ли доброволно да преминеш през пречистващия огън? – Все така напевно и високо попита отец Крамбър.
- Никога не съм била слугиня на Сатаната, отче! – заяви твърдо Сам. Моментът на истината бе дошъл и тя щеше да бъде твърда до край. – Никога не съм служила на другиго освен на Бог! Съвестта ми е чиста. Правете каквото искате.
Четиримата мъже се спогледаха – не бяха очаквали такова изказване. Мислеха, че момичето ще моли за живота си и ще признае каквото искат. Но не стана точно така. 
- Добре тогава. – Отец Мартин мина напред в групичката и измери момичето с поглед. – Заведете я в залата за самопризнания.
Сам прехапа устни – залата за самопризнания! Знаеше какво означава това – ще я измъчват, докато полудее от болка и признае всичко. Или докато им писне и направо я качат на кладата... 
Поведоха я по тъмни коридори и вити стълби – все надолу и надолу... Мракът се сгъстяваше с всяко стъпало, докато накрая не попаднаха в непрогледна тъмнина и тогава спряха. Чу се тежко скърцане и след миг се озоваха в полутъмна стаичка. Сам се заоглежда тревожно – само беше чувала легенди за това място... но нито една от тях не бе толкова страховита, колкото всъщност беше самото място. По стените имаше килими от метални котешки нокти, от тавана се спускаха дълги вериги с белезници, по средата на стаята имаше дълга маса и хиляди непонятни уреди за измъчване... Момичето потрепери въпреки волята си, когато тежката врата се затвори глухо.
*********************************
Два дни по-късно Саманта бе изправена на клада без да е признала или да е доказано и едно от обвиненията. Тя издържа на физическата болка и дори бе щастлива, че най-после ще я убият – след толкова понесена болка смъртта изглеждаше като жадувано избавление.
Отец Крамбър четеше молитва пред смълчаната тълпа. Сам забеляза, че мисис Калм я няма и се чудеше защо, когато свещеникът каза, че е починала предната сутрин – била ухапана от змия. Тълпата реши, че Саманта е пратила адското влечуго, за да си отмъсти, и сред освирквания и заплювания отец Крамбър запали кладата. 
Саманта се чувстваше много странно – някак си упоена. Не можеше да повярва, че това се случна наистина. Виждаше тълпата, усешаше миризмата на дим, но не чуваше нищо – все едно някой беше спрял звука и виждаше само размазани картини. И тогава го видя. Тейлър. Той беше там и си пробиваше път през тълпата. Успя да се добере до горящия ад и загърнат с войнишката си дреха се хвърли в пламъците. Прегърна Саманта и след миг и двамата изгубиха съзнание...

Краят на едно лято (последен дъх)

 Направил го е. Боже мой, направил го е! Не мога да повярвам... Не е вярно, не може да е вярно... Не е възможно. Не... НЕ!!! Това не е истина... Просто се шегувате, нали? Не е смешно! Нали се шегувате? Къде е? Искам да го видя! Пуснете ме да мина! Махнете се от пътя ми, по дяволите!!! Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Не! Не е вярно... Не е...
Денят беше топъл и задушен. Нещо не чак толкова необичайно за средата на юли. Събудих се от непоносимата жега. Климатика духаше с пълна сила на минимална температура, но въпреки това в стаята беше подтискащо и влажно. Успях да стигна до банята и да взема студен душ – първият за деня. Тъкмо пиех кафето си с лед, когато ми се обади той. Звучеше щастлив и безгрижен както винаги... Както всяко 17-годишно момче в лятна ваканция. Уговорихме си среща и междувременно говорихме около час по телефона. Да, такъв си е той - нищо, че ще ми повтори всичко след петнадесет минути като се видим, държи да го чуя първо по телефона. Казах му последно “чао” и затворих. Показах се на прозореца и веднага съжалих – маранята се изсипа отгоре ми като гореща боза. Всъщност всичкото ми желание за излизане се изпари с констатацията, че въздухът отвън не става за дишане. Но... Бях обещала, няма как. Облякох най-ефирните и оскъдни дрешки, които намерих и излязох. 
Той не живееше далеч от мен и пристигнах бързо. Но имаше нещо странно. Някакви хора се бяха събрали пред входа на неговия блок. Клатеха глави и цъкаха неодобрително “колко разпусната” била “днешната младеж”. Никак не ги обичам тия хора – нямат ли си друга работа освен да обсъждат другите? 
Тогава видях Иво – неговият най-добър приятел. Седеше на тротоара, обгърнал главата си с ръце. Приближих се до него и в този момент той ме погледна – плачеше. В една стотна от секундата ми причерня и след това всичко в мен се вледени въпреки непоносимата горещина... Разбрах го още преди да е казал каквото и да било. 
- Опитах се да го спра. Заклевам се! Направих всичко по силите си да го спра... Защо го пуснах?! Как може да съм такъв идиот? – почти не чувах какво казва, защото хълцаше от плач.
- Какво?!? Но... Защо? Какво стана, по дяволите? Къде е? Кажи ми! Кажи ми веднага! Къде е той?
Иво не ми отговори. Нямаше и нужда – вече не го чувах. Изправих се и започнах да разбутвам тълпата. И го видях. Лежеше в локва кръв. Горещият цимент се усещаше дори през обувките. Той лежеше там, а всички просто стояха и гледаха. 
- Извикайте линейка! Веднага!
Ръцете ми трепереха така силно, че не можех да държа телефона си, какво остава да набера номера.
 - Няма смисъл, момиче... – каза някакъв дядка от тълпата – Той е умрял на място. Скочил е от покрива... Никой не може да оживее от падане от осмия етаж. Няма смисъл...
 - Няма смисъл...?! Няма смисъл? – протегнах ръка и го докоснах – беше толкова топъл, толкова жив... Погалих го по бузата и по шията... и тогава го усетих. Имаше пулс. Имаше пулс! – Извикайте линейка! Жив е! Има пулс! Усещам го! Някой да повика линейка! – Дръж се! Знам, че можеш... Ще се справиш, вярвам в теб... Моля те, не умирай... 
 
 Целунах за последно мраморната снимка и си тръгнах. Линейката така и не дойде навреме. Пристигна след два часа. Минути, след като той издъхна в ръцете ми. Беше жив повече от два часа – нещо, което лекарите казаха, че не са виждали. Не и след такъв жесток удар в земята. Годината беше 2003-та, датата 23 юли, часът 13:15. На следващият ден го погребахме. Така свърши всичко. Така за мен свърши лятото... годината... живота... Казват да намеря нов смисъл. Да започна на чисто. И искам да послушам мъдрите съвети на приятелите ми. Но не се получава. Против волята ми е. Всеки път, когато погледна момче си спомням за него. Спомням си за всички прекрасни мигове, които сме преживели. Спомням си за 23 юли 2003 година. И не мога да спра да се питам – ако не бях отделила толкова много време да се обличам и гримирам, нямаше ли той да е жив днес? Ако бях там по-рано нямаше ли да успея да му попреча да скочи? Така и не разбрахме защо го е направил. Иво влезе в психиатрия, защото получи нервно разстройство. Той също не може да си прости, че го е пуснал. Ако трябва да съм честна пред себе си трябва да призная, че аз също не мога да му простя. 
 Всички малко или много сме виновни. Може би. А може би не. Това няма да разберем. Но до края на живота ми ще ме преследва последният му поглед... На съвършен покой. Изглеждаше почти щастлив. Щастлив, че най-накрая всичките проблеми са минало. И всичко е различно. Всичко се промени за хилядна от секундата, разтегната в безкраен миг. Всичко се промени – за него, за мен, за всички... Всичко се промени с неговия последен дъх. Оттогава слънцето не свети така ярко. Звездите не са така очарователни. Дните не са нови предизвикателства, които да покорявам с удоволствие... 
 Дни и нощи, месеци, години... Сливат се в безкрайна смесица от срещи и раздели, търсене на смисъл, желания, надежди, копнежи, молби, чувства, грехове и добродетели... И всичко се променя с последния дъх – молба и обещание, среща и раздяла, клетва и признание, грях и опрощение, край и ново начало...