- Не съм виновна! Не съм...
Виковете на Саманта полека заглъхнаха зад дебелите каменни стени. Тя никога не си бе представяла, че могат да я въвлекат в тази лудост. И то само защото беше се забавила да върне чувалчето брашно на мисис Калм... А тя си отмъсти като я нарече вещица! Сам се бореше с вътрешния ужас, който я обхващаше. Опитваше се да запази поне частица надежда за спасение, но знаеше, че това е невъзможно. Поне Тейлър да беше тук, за морална подкрепа. Но и той беше далеч – чак в другия край на страната. А толкова й се искаше да го види още веднъж... за последно. 
***********************************************
Отец Крамбър се движеше замислено между редиците пейки в църквата. Обмисляше дали обвинението на мисис Калм срещу Саманта наистина не е лично отмъщение... Та той познаваше Сам откакто се бе родила! Лично той я беше кръстил, а сега... Сега трябваше да я осъди на смърт. Защото знаеше, че ако я предаде на Инквизитора, то за нея няма вече спасение. Отец Крамбър вече цяла нощ обмисляше как да постъпи и се молеше Бог да му даде сили да вземе вярното решение. От една страна той не можеше да приеме, че тя е вещица, но от друга страна дори той видя трите бенки, образуващи триъгълник, от вътрешната страна на бедрото й. Това беше ЗНАКЪТ!!! Знакът, който Сатаната оставя върху любовниците си, за да ги познае в деня на Страшния Съд. И ако Саманта бе вещица, то отецът трябваше да й помогне да спаси поне душата си. Трябваше да я накара да се отрече от дявола и да бъде пречистена от божествения огън. Тогава един ден, когато и той умре и отиде в рая, тя ще му е благодарна, че я е спасил от вечните мъки на ада. Да... Решението бавно изплува в съзнанието на свещеника. Нямаше друг начин – тя трябва да признае греха си и да се отрече от него. На всяка цена!
************************************
Саманта броеше минутите в студената си килия, когато при нея влезе отец Крамбър.
- Добър вечер, дете мое! – усмихна се благо свещеникът – Как се чувстваш? Страх ли те е?
- Отче, помогнете ми! Не съм виновна! – проплака Сам – Вие ме кръстихте, не помните ли, че имам тези бенки по рождение? На никого нищо лошо не съм сторила, отче! Мисис Калм ме набеди! Не разбирате ли? Това е лична вендета!
- Дете мое, не упорствай! Признай греха си и Бог ще ти прости! Не се страхувай от смъртта! Огънят на земята ще те предпази от огньовете в ада! – Свещеникът говореше високо и напевно. – Не се инати, дете! За твое добро е! Един ден ще ми благодариш!
- Не! Не!!! – Сам не можеше да повярва на ушите си – Не можете да искате това от мен, отче! Та аз съм само на 17... Не искам да умирам! Искам да имам семейство, деца... Спомнете си, отче, обещахте ми вие да ме венчаете с Тейлър, когато той се върне от фронта. 
- Замълчи! Замълчи, вещице! – Свещеникът изведнъж се бе преобразил – Ти, с твоите сладки приказки се опитваш и мен да омаеш както си сторила с горкото момче! Той заслужава добра християнка за съпруга, не теб!
След тези думи свещеникът се завъртя на пета и тръгна към вратата на килията. Преди да заключи каза:
- Процесът е насрочен за утре сутринта. Вече съм уведомил Инквизитора. – И тръшна тежката врата.
Останала сама, Сам дълго не помръдна. Взираше се през малкото решетъчно прозорче от където се виждаше парцаливо парче небе, сиво и тъжно. Зората се опитваше да си пробие път през облаците, но само един лъч игрива светлина успя да се пребори с лепкавата задушаваща хватка на смъщеното време. Точно този самотен лъч падна в самотната килия на самотната Саманта и се заигра в косите й. Тя го видя и една сълза тежко се отрони от тъмните й очи. За последен път виждаше изгрева. Вече знаеше, че няма спасение за нея. Виновна или не – съдът нямаше да вземе под внимание клетвите й, че е невинна. И нямаше да види повече Тейлър... Той ще се ожени за някоя друга... По-достойна, както бе казал свещеника. Тя зарови лицето си в шепи и се разрида горко... За погубената си младост, за неосъществените си мечти, за несбъднатите си желания... Защото когато се изправеше в съда тя щеше да е непреклонна и студена. За това плачеше сега.
*********************************
След няколко часа, които се сториха на Сам няколко кратки мига, вратата на килията й се отключи и вътре влязоха отец Крамбър, съдията на Инквизицията – отец Мартин, и двама пазачи.
- Дете, отричаш ли се от Сатаната? Приемаш ли доброволно да преминеш през пречистващия огън? – Все така напевно и високо попита отец Крамбър.
- Никога не съм била слугиня на Сатаната, отче! – заяви твърдо Сам. Моментът на истината бе дошъл и тя щеше да бъде твърда до край. – Никога не съм служила на другиго освен на Бог! Съвестта ми е чиста. Правете каквото искате.
Четиримата мъже се спогледаха – не бяха очаквали такова изказване. Мислеха, че момичето ще моли за живота си и ще признае каквото искат. Но не стана точно така. 
- Добре тогава. – Отец Мартин мина напред в групичката и измери момичето с поглед. – Заведете я в залата за самопризнания.
Сам прехапа устни – залата за самопризнания! Знаеше какво означава това – ще я измъчват, докато полудее от болка и признае всичко. Или докато им писне и направо я качат на кладата... 
Поведоха я по тъмни коридори и вити стълби – все надолу и надолу... Мракът се сгъстяваше с всяко стъпало, докато накрая не попаднаха в непрогледна тъмнина и тогава спряха. Чу се тежко скърцане и след миг се озоваха в полутъмна стаичка. Сам се заоглежда тревожно – само беше чувала легенди за това място... но нито една от тях не бе толкова страховита, колкото всъщност беше самото място. По стените имаше килими от метални котешки нокти, от тавана се спускаха дълги вериги с белезници, по средата на стаята имаше дълга маса и хиляди непонятни уреди за измъчване... Момичето потрепери въпреки волята си, когато тежката врата се затвори глухо.
*********************************
Два дни по-късно Саманта бе изправена на клада без да е признала или да е доказано и едно от обвиненията. Тя издържа на физическата болка и дори бе щастлива, че най-после ще я убият – след толкова понесена болка смъртта изглеждаше като жадувано избавление.
Отец Крамбър четеше молитва пред смълчаната тълпа. Сам забеляза, че мисис Калм я няма и се чудеше защо, когато свещеникът каза, че е починала предната сутрин – била ухапана от змия. Тълпата реши, че Саманта е пратила адското влечуго, за да си отмъсти, и сред освирквания и заплювания отец Крамбър запали кладата. 
Саманта се чувстваше много странно – някак си упоена. Не можеше да повярва, че това се случна наистина. Виждаше тълпата, усешаше миризмата на дим, но не чуваше нищо – все едно някой беше спрял звука и виждаше само размазани картини. И тогава го видя. Тейлър. Той беше там и си пробиваше път през тълпата. Успя да се добере до горящия ад и загърнат с войнишката си дреха се хвърли в пламъците. Прегърна Саманта и след миг и двамата изгубиха съзнание...